В помощ на градинаря :

Мъхът по повърхността на почвата е сигнал за лош дренаж

Мъхът по повърхността на почвата е сигнал за лош дренаж

 

Много хора знаят имената на всички растения, които са насадили, но не могат да кажат нищо за почвата, върху която те се развиват. Затова се чудят защо някои виреят добре, а други – не. Шибоят, газанията и карамфилът например не обичат кисела почва, а за космоса е много важно тя да е добре дренирана. С други думи той няма да се развива добре върху глина. Невенът и ружата  са непретенциозни и ще цъфтят на всяко слънчево място, без да имат нужда от подхранване.

Как да определим типа на почвата в двора? Най-точният начин е чрез изпитване в лаборатория, но има и някои прости методи, които могат да ни помогнат.

 

Първата стъпка

 

Изберете ден, в който земята е влажна, а растенията са в процес на растеж и се разходете в градината си. Ако установите че на един квадратен метър има повече от тридесет камъчета, почвата ви е камениста. После определете дали е тъмнокафява и дали в нея има останки от растения. Ако това е така, значи е торфена. Важни са още няколко характеристики.

Наличието на мъх и зелена кора по повърхността е показател за лош дренаж.

За определяне на киселиността ще ни помогнат няколко растения. Ако преобладаващите плевели са лапад, магарешки бодил, маргаритка, живовляк или пълзящо лютиче, то почвата е кисела. Ако доминира детелината, става дума за алкална, наречена още варовита почва.

Копривата пък вирее на плодородна земя, тя е добър показател. Същото се отнася и за паламидата. Може да направите още един експеримент. Изкопайте яма с дълбочина около 60 см и ако под горния тъмен пласт има бял почвен слой, то явно варовикът преобладава във вашия двор.

 

Глинеста или песъчлива?

 

Важна особеност при класификацията е отношението пясък – глина. В градинарството познаваме глинеста, глинесто-песъчлива, песъчливо-глинеста и песъчлива почва. За да определите типа, вземете щипка влажна пръст и я размачкайте между пръстите си. Ако се получи масур или се тегли подобно на тесто, тогава става дума за глинеста почва. Обратно - ако се рони при стриване между пръстите, то наличието на пясък е очевидно. В другите два типа глината и пясъка присъстват в различни пропорция.

Всеки от тези видове има своите плюсовете и минуси и е подходящ за отглеждане на определен тип растения. Каменистата почва обикновено е достатъчно суха, за да позволи работа рано напролет. Тя обаче изсъхва бързо през лятото и трудно се култивира. Можем да я подобрим, като напролет редовно почистваме камъните с гребло. Проблемът е, че от тази почва всички ценни съставки се отмиват лесно в дълбочина, затова е необходимо допълнително торене с органични или изкуствени торове. Структурно може да я подобрите като внасяте редовно торф или компост. Препоръката е да се копае плитко.

Торфената почва се обработва лесно, подходяща е за няколко вида храсти като азалия, рододендрон, камелия и други. Основният й недостатък е, че е прекалено кисела за повечето растения и има способността да задържа повече влага от необходимото. Може да се подобри като се дренира и чрез щедро добавяне на варовик.

Варовитата почва е най-подходяща за алпинеумни растения. Тя е лепкава и мека при мокро време. Не се поддържа лесно. Препоръката е да се копае плитко и редовно да се добавят създаващи хумус материали и изкуствени торове. Зеленото торене дава добри резултати за образуването на хумус.

Всички песъчливи почви са леки, топли и подходящи за ранни култури. Лесно се обработват, дори когато са мокри. Те обаче обикновено страдат от недостиг на хранителни вещества за растенията, бързо съхнат и трябва често да се поливат през лятото. В тях растения с плитка коренова система лесно умират при засушаване. Това е почвата, която ще ви причини най-малко болки в гърба и най-много болки в сърцето. Може да я подобрите чрез създаващи хумус материали, от които най-подходящ е оборският тор.

Глинестите почни също имат плюсове и минуси - те са тежки, но съдържат достатъчно храна за растенията, тъй като хранителните вещества не се отмиват при дъжд. Основните им недостатъци са, че са студени и неподходящи за ранни култури. Трудно се обработват, когато са мокри. През зимата подгизват, а през лятото се напукват. Може да ги подобрим чрез дрениране, а през есента трябва да бъдат прекопани дълбоко, така че буците да измръзнат от студа. Стават по-ронливи чрез варуване. Много добро средство е добавянето на оборски тор, който е богат на слама.

Добре е да знаем, че подобряването на почвата не се състои от една стъпка. Варта, торовете и хумус-образуващите агенти трябва да вървят ръка за ръка. Без хумус почвата не е нищо повече от ситно смляна скала. Той е жизнено важен, защото съдържа и поддържа огромна популация от микроскопични микроорганизми, които са ключът към плодородието. Създателите на хумус са два вида - сурови и зрели. Към пресните спадат окосената трева, растителни части и други. Те се добавят преди засаждане или на известно разстояние от корените на растенията, но е важно да се знае, че отнемат азота, затова той трябва да се добавя редовно чрез торове. Зрелите хумус образуващи добавки са добре изгнилият оборски тор и компостът. Предимството им е , че не отделят топлина и не могат да увредят корените, а азотното съдържание не намалява.

 

Леонора Лекова

 

 

 

20:49ч. 21.08.2017г.

Вие може да оставите първия коментар.