Много хора знаят имената на всички растения, които са насадили, но не могат да кажат нищо за почвата, върху която те се развиват. Затова се чудят защо някои виреят добре, а други – не. Шибоят, газанията и карамфилът например не обичат кисела почва, а за космоса е много важно тя да е добре дренирана. С други думи той няма да се развива добре върху глина. Невенът и ружата са непретенциозни и ще цъфтят на всяко слънчево място, без да имат нужда от подхранване.
Как да определим типа на почвата в двора? Най-точният начин е чрез изпитване в лаборатория, но има и някои прости методи, които могат да ни помогнат.
Първата стъпка
Изберете ден, в който земята е влажна, а растенията са в процес на растеж и се разходете в градината си. Ако установите че на един квадратен метър има повече от тридесет камъчета, почвата ви е камениста. После определете дали е тъмнокафява и дали в нея има останки от растения. Ако това е така, значи е торфена. Важни са още няколко характеристики.
Наличието на мъх и зелена кора по повърхността е показател за лош дренаж.
За определяне на киселиността ще ни помогнат няколко растения. Ако преобладаващите плевели са лапад, магарешки бодил, маргаритка, живовляк или пълзящо лютиче, то почвата е кисела. Ако доминира детелината, става дума за алкална, наречена още варовита почва.
Копривата пък вирее на плодородна земя, тя е добър показател. Същото се отнася и за паламидата. Може да направите още един експеримент. Изкопайте яма с дълбочина около 60 см и ако под горния тъмен пласт има бял почвен слой, то явно варовикът преобладава във вашия двор.
Глинеста или песъчлива?
Важна особеност при класификацията е отношението пясък – глина. В градинарството познаваме глинеста, глинесто-песъчлива, песъчливо-глинеста и песъчлива почва. За да определите типа, вземете щипка влажна пръст и я размачкайте между пръстите си. Ако се получи масур или се тегли подобно на тесто, тогава става дума за глинеста почва. Обратно - ако се рони при стриване между пръстите, то наличието на пясък е очевидно. В другите два типа глината и пясъка присъстват в различни пропорция.
Всеки от тези видове има своите плюсовете и минуси и е подходящ за отглеждане на определен тип растения. Каменистата почва обикновено е достатъчно суха, за да позволи работа рано напролет. Тя обаче изсъхва бързо през лятото и трудно се култивира. Можем да я подобрим, като напролет редовно почистваме камъните с гребло. Проблемът е, че от тази почва всички ценни съставки се отмиват лесно в дълбочина, затова е необходимо допълнително торене с органични или изкуствени торове. Структурно може да я подобрите като внасяте редовно торф или компост. Препоръката е да се копае плитко.
Торфената почва се обработва лесно, подходяща е за няколко вида храсти като азалия, рододендрон, камелия и други. Основният й недостатък е, че е прекалено кисела за повечето растения и има способността да задържа повече влага от необходимото. Може да се подобри като се дренира и чрез щедро добавяне на варовик.
Варовитата почва е най-подходяща за алпинеумни растения. Тя е лепкава и мека при мокро време. Не се поддържа лесно. Препоръката е да се копае плитко и редовно да се добавят създаващи хумус материали и изкуствени торове. Зеленото торене дава добри резултати за образуването на хумус.
Всички песъчливи почви са леки, топли и подходящи за ранни култури. Лесно се обработват, дори когато са мокри. Те обаче обикновено страдат от недостиг на хранителни вещества за растенията, бързо съхнат и трябва често да се поливат през лятото. В тях растения с плитка коренова система лесно умират при засушаване. Това е почвата, която ще ви причини най-малко болки в гърба и най-много болки в сърцето. Може да я подобрите чрез създаващи хумус материали, от които най-подходящ е оборският тор.
Глинестите почни също имат плюсове и минуси - те са тежки, но съдържат достатъчно храна за растенията, тъй като хранителните вещества не се отмиват при дъжд. Основните им недостатъци са, че са студени и неподходящи за ранни култури. Трудно се обработват, когато са мокри. През зимата подгизват, а през лятото се напукват. Може да ги подобрим чрез дрениране, а през есента трябва да бъдат прекопани дълбоко, така че буците да измръзнат от студа. Стават по-ронливи чрез варуване. Много добро средство е добавянето на оборски тор, който е богат на слама.
Добре е да знаем, че подобряването на почвата не се състои от една стъпка. Варта, торовете и хумус-образуващите агенти трябва да вървят ръка за ръка. Без хумус почвата не е нищо повече от ситно смляна скала. Той е жизнено важен, защото съдържа и поддържа огромна популация от микроскопични микроорганизми, които са ключът към плодородието. Създателите на хумус са два вида - сурови и зрели. Към пресните спадат окосената трева, растителни части и други. Те се добавят преди засаждане или на известно разстояние от корените на растенията, но е важно да се знае, че отнемат азота, затова той трябва да се добавя редовно чрез торове. Зрелите хумус образуващи добавки са добре изгнилият оборски тор и компостът. Предимството им е , че не отделят топлина и не могат да увредят корените, а азотното съдържание не намалява.
Леонора Лекова
0
